Дните на малък Сечко ни приканват към топла прегръдка, домашен уют, а нуждата от обич и споделеност като че ли се усилва, както и студът навън…Но днес ще поговорим за онази О-бич, която крие не малко тъмни, скрити страни, колкото и да е изначална, чиста и споделена… именно връзката родител-дете.
Много размисли нахлуха в главата ми, подтикнати от един cartoon, който гледах наскоро. В следващите редове ще споделя с вас именно тях и опитностите от практиката ми като Родов терапевт.
Почти нямам случаи, в които довереникът (детето) да не е на мястото до родителя си или пък родител, наместил себе си в ролята на партньор за детето си…
Защо се случва все повече в живота си ние да се объркваме, когато мама (в повечето случаи) застава до нас и вижда в очите ни онзи, който й липсва?… Да вижда в нас мъжа си или партньора, който е загубила или просто не е до нея.
Много се е писало по темата, но аз ще я развия с малко идеи как да не допуснем връзката с родителя ни да се превърне в тежест и за двете страни.
И защо, ако това се случва, то става непосилно бреме за нас като деца.
Когато нашият баща не фигурира физически и (или) емоционално в живота на майка ни, а ние, вече големи хора и по стечение на обстоятелствата също сме без партньор до себе си и избираме да живеем с нея, наблюдаваме някои феномени, които изменят връзката помежду ни. И постепенно, в повечето случаи, отношението на майка ни към нас става обсебващо, контролиращо и изискващо.
Мама (или татко, ако той е физически присъстващият родител), често неосъзнато, се вкопчва в нас, изисквайки да й правим компания, да я придружаваме на различни места, започва постоянно да се оплаква и да поставя себе си в ролята на жертва. В най-лошия случай започва да ни възпитава отначало (все едно сме на 5!), контролира с кого излизаме и къде, като често неодобрява нашия партньор, а в най-добрия случай – звъни по 5 – 10 пъти на ден.
И така в тази нейна (и наша) зависимост постепенно изоставяме своя личен живот, превръщайки се в енергиен партньор за майка ни.
Следват сценариите:
– Не можем да намерим правилния мъж/жена за нас;
– Ако имаме такъв, то той става наш брат, сестра или приятел… и скоро си тръгва;
– Мама (или татко) започва да ни дразни с всяка дума, с всеки жест и незнайно защо започваме да изпитваме негодувание или непоносимост към нея(него);
– Спираме да я уважаваме, ценим;
– Превръщаме се в болнави хора и т.н.
Ако не променим ситуацията, ако не направим революцията, връщане назад няма.
Огледахте ли се наоколо, за да видите колко много ваши познати ходят на почивка с майка си и баща си? А иначе имат семейство – съпруг, съпруга, деца…
Знаете ли колко често чувам израза ‘‘майка ми е при мен, тя твърди, че аз съм й мъжът‘‘?
А кой не знае случаите, в които наши близки са се грижили дълги години за болните си родители, отнемайки от ресурса, предназначен за самите тях и децата им?
Колко от нас са ставали ‘‘приятелки‘‘ с майките си? За синовете да не говорим… последствията и двата случая са тежки за децата.
Ами онези юноши или вече по-големи, които не позволяват на майките си да обикнат нов човек до себе си (когато мъжа й липсва изцяло)?
Още един фактор – парите, които децата дават на родителите си, опитвайки се да ги задържат по-дълго в живота, което постепенно се превръща не в грижа, а в отглеждане…
Това винаги е резултат от неправилната позиция /роля/ положение на детето спрямо родителя.
На един от родовите семинари на А. Марковска през юни 2023 г. тя сподели, че в днешно време детето е готово да започне самостоятелен живот и да напусне родния дом след 23-тата си година. Интелектуално днешните младежи са много развити, но съзряват чак след като завършат университета – около 24-тата. Това много ме озадачи, защото помнех, че допреди три години тази възраст беше 21. Днес тази разлика се е увеличила по ред причини. Но младите вече могат да навлязат в живота, базирайки се на опита ‘‘проба-грешка‘‘. И именно, за да улесним това тяхно ново начало, без нас до тях, е хубаво като родители да вдигнем границите на детето си: ‘‘Майче, обаждай ми се веднъж седмично‘‘.
Това е здравословното за тях. Хубаво е да знаят, че каквото и да предприемат, имат нашата подкрепа и благословия. Ако не им се получи, ние винаги ще сме там за тях – опора и гръб, пристан, на който могат да дойдат, да се утешат. И после пак да опитат. Ние ги пускаме свободни, без да утежняваме техните дни с нашите проблеми и несполуки.
Защото цялата грижа и любов идва от родителя към детето. Към децата си трябва да изпитваме грижа и отговорност, имаме задължението да съхраним живота им и психиката им. И когато това се случва по този начин (а не обратното), децата ни ще растат самостоятелни, здрави, щастливи и успешни.
Често цитирам, че ‘‘реката тече само в една посока‘‘. Именно това е и здравословният подход, който трябва да имаме ние като родители към своите деца. Ние сме тези, които отдаваме любовта и грижата към тях, възпитаваме ги, учим ги на живот. И, когато порастнат, не изискваме от тях да ни ‘‘върнат услугата‘‘. Напротив, подтикваме ги да се грижат за себе си и за техните семейства и деца. Нашата работа е да се занимаваме с нас, с нашите хобита, да разрешаваме нашите лични или здравословни проблеми. Не караме детето да губи от ресурса си, да не обръща посоката на течението в реката наобратно.
Тяхната любов към нас те трябва да изразяват с уважение, благодарност и добри постъпки. Ще сме щастливи родители ако сме съумяли да ги възпитаме на уважение към живота и хората като цяло. Именно тогава те ще изпитват признателност и уважение и към нас, а ние ще сме цялостни, защото ще сме си свършили добре работата. Така цикълът е завършен (и съвършен!) и са създадени здравословни отношения между деца-родители. Това е и една от целите на рода, така ще продължи да се развива хармонично и ще пребъде в поколенията след нас.
