Прошката! Това е глагол. Това е процес. Това е действие. Това е осъзнаване.
Искаме прошка за осъзната обида. Търсим опрощение, когато сме видели обидата в очите на другия, когато сме усетили горчилката в сърцето на другия. Прошка не се иска под път и над път. Тя е нещото, което първо трябва да направим за себе си. Осъзнаването да премине през нас. Да си видим грешката, постъпката. Да осъзнаем болката на другия или собственото си малодушие. На себе си да простим за връзките, които създаваме, за думите, които казваме, за мълчанието, което използваме, за оправданията, които всички си имаме, за контрола, който упражняваме, без да сме в правото си, за клюката и лъжата, които повтаряме, та чак започваме да вярваме, че са истина, за злобата, за зависта, за бездушието, за угодничеството, за лицемерието, за парвенющината, за примирението ….
И когато получим своята прошка това не означава, че от утре наново имаме правото да трупаме думи, случки и безумия, които догодина с лека ръка и с празни думи отново да помолим да ни бъдат опростени и да очакваме, че човешката инерция ще ни я предостави. Да по инерция искаме и по инерция даваме прошки.
Прошката е процес. Да приготвиш дарове. Да омесиш хляб. Да погледнеш в очите на другия и да изречеш думите. Да си готов да ти затръшната вратата, да те изгонят, да те наругаят, да ти ударят плесница. А ти да си смирен и да няма гняв в твето сърце. И пак да опиташ и пак да поискаш ….. Можеш ли това да направиш?
С уважение към всеки човек изпратен от Рода!
