Тези дни много мисля по темата. Да, прави сте, защото ще се разделям. И веднага в главата ми зазвучава оня стих:
Раздялата не значи край на всичко,
по- точно тя е някаква умора.
Дали аз се уморих или корпорацията вече се задъхва? Отговорът на този въпрос зависи от гледната точка.
От висотата на корпоративният мениджмънт отговорът звучи така:
- Мммм, дааа. Ситуацията е доста компроментирана. Колегата не намира точната форма да съхрани екипа си. Пропуска важни моменти от схемата за работа и това създава предпоставки за текучество и ако добавим непокриване на икономическите показатели вече втори месец. – И корпорацията е права за себе си. Тя вижда и борави само с цифри. За нея единствената положителна тенденция е тренда да върви нагоре. Но зад този резултат стоят много и различни човешки съдби, които в личен аспек имат върхове, спадове и проблеми, които по един или дриг начин рефлектират и върху професионалният им живот. Нещо, като личната родова травма в професионален контект в живота на човека (но, това е друга тема).
Обаче като всичко в живота ние хората искаме едно, а то се случва съвсем друго. Така е, защото искаме или не, познаваме или не, приемаме или не, разбираме или не, осъзнаваме или не, в животът на хората, корпорациите, че и на мишките (лека препратка към „За хората и мишките“) действат природни закони, които са неотменни. И тези закони подреждат по свой начин хода на нещата и поставят хората в точните роли, които да изпълняват, като им дават и правилните ресурси, които да им помогнат да изпълнят поставените им задачи. И в корпорациите е така. Идват едни хора, в едни моменти и те се заемат с изпълнението на едни задачи и ако корпорацията е била умна и съобразителна , тя като един своеобразен род ще даде на този човек точната позиция и правилния ресурс, за да може той да изпълни поставената му задача. И ако в рода това се случва по естествен начин и всеки се намества спрямо другия в хода на живота: раждане, разтеж, формиране на умения за следващият етап от живота, женитба и т.н., то в корпорацията влизат вече изградени личности, кои с умения, кои с не точно, които са нужни за позицията, а и не рядко с никакви умения.
Ситуацията много прилича на това, като да влезе в мъжовият род една снаха на 30 години. Образована. С добри финансови приходи. Със собствен апартамент, личен фитнес треньор, с индивидуална програма за здравословно хранене и още куп лични неща в седмичния си график. Питате ли се как се интегрира в мъжовия род тази личност? – Трудно!
Така е и с новият човек в корпорацията. Но това е друга тема. Нека се върнем на раздялата: „бъди добър – добра ще съм и аз, поне в раздялата да бъдем хора.“
И това е ключовата дума – Хора! Организациите като структура възникват на доброволни начала и изборът в повечето случаи е личен. Докато в рода и държавата ние се раждаме без да можем да упражним „свободната“ си воля.
Избирайки къде да работим и да се реализираме ние приемаме доброволно изградената структура, йерархия, начин на работа, професионална етика, колегиални взаимотношения и още и още правила, наложени много преди ние да се появим в тази корпорация на това работно място. И когато не сме положили усилия или дори никой не ни е запознал обстойно с всички писани и неписани обичайни правила за общуване и работа във формираният и стикован екип. (в корабоплаването съществува такава клауза, която задължително се вписва в чартър-парти при фрахтоване на кораб. И тя препраща към правила, които не са писани, но от време оно се прилагат по различните пристанища и всички се съобразяват с тях). Работещата машина започва да скърца. Участници в нея си задават въпроси, на които не получават отговори. И …
И ето, че идва един нов, млад, амбициозен, надъхан служител, ръководител. Докато е придобивал своето образование е прочел N на брой „мъдри“ книги, които предават знания, но не и опит (а понякога дори не е чел!!!). И започва едно мъчително преправяне, прекрояване на една структура, която до този момент е работила без засечки или ако е имало, то с времето тя си е изградила обичаен механизъм да премине през сътресението и отново да се балансира, подобно на рода. Но, това в повечето случаи не се случва, тъй като корпорацията, изисква всичко да се случи тук, сега, веднага и най-добре вчера. Но за всичко е нужно време, подход и точен момент. Новодошлият обаче трябва да се докаже. Трябва да изпъкне. Трябва да блесне в очите на слепите (без лоши чувства). И започва едно …
На фона на това бързане някак на заден план остава закона за подредбата, а той казва:
Всеки има своето точно определено място спрямо останалите и никой не бива да заема мястото на друг в семейната система.
Всеки идва в рода/корпорацията в точно определен ред и заема конкретно място. Никой не може да изпълнява функциите и задълженията на другия. В общото си звучене този закон казва: първи по ред – първи по право.
И ето, че нещата се оплитат още повече. Новодошлият влиза в позиция, която го поставя по-високо в йерархията на корпоративната структура от тези, които вече са в тази структура.
Как да се структурират отношенията? Служители, които са с опит и са заварени, с формирани трудови навици и изградена психология на общуване. Трябва ли този служител да загърби всичко усвоено и да започне да формира новите умения, наложени от новото ръководство? И тук има два възможни отговора:
- Да трябва, дори тези нови умения да доведат до влошаване на микроклимата в офиса.
- Не нетрябва. Трябва да отстоява своето.
Оказва се, че има и трети отговор, който всъщност би могъл да е правилния, а именно:
- Срещат се двата свята – новият и старият. Разглеждат предложенията на едната и на другата страна. Изслушват се аргументите и се прави план за действие. Слага се контролен срок , след който да се разгледат резултатите. И отново да се изговорят следващите възможни действия.
Дааа! Разбирам, нещо повече зная, че това е не прилагано решение, защото то изисква аргументирано говорене, мотивирано търпение и най-вече осъзнато смирение. За голямо всеобщо и световно съжаление високите, ръководни постове, пък и не само високите много, много рядко вървят със смиреното его. Обикновено се възвесяват до небето и порят облаците с проекциите на собственото си его и забележете лични родови травми. При всички случаи това води до разпад. Някой просто си отива и това за съжаление в повечето случай е по-умният.
Как постъпва родът в тази ситуация? Той разполага със собствени механизми да „натрие носът“ на някой самозабравил се. Той ще му изпрати някоя снаха, която ще „развали“ хубавите отношения. Ще изпрати някой самозабравил се заврян зет. Или ще започне да не го приема на сериозно и да го иронизира. Но, никога няма да го изгони, низвергне, защото той има своето място, роля, значение и функция и когато напусне редиците на рода там се явява пробойна, която някой трябва да запълни. Родът гони от собствената си структура само този, който вреди, излага, пакости и петни името на Рода.
Как се запълва пробойната на напусналия колега, когато той е имал знанията, опита и уменията да се справя със служебните ситуации?
Да, прави сте, че няма незаменими хора и че всяка промяна е за добро. Но, ако се придържаме към ценностната система на корпорацията – по-малко разходи, повече печалба и като добавим и времето, за което един специалист се изгражда като такъв и ако добавим в скоби поразиите, които новодошлият ще забърка поради редица причини, като сложим едно на ум, че въпроси ще валят към прекият му ръководител с интензитета на картечен откос. Тя сметката набъбна. За не малкият си професионслен опит не съм срещнала нито един работодател, който да помисли за разхищението на емоционални ресурси от неговите служители. И това е така естествено, защото за разлика от рода, където Регината или Старейшината имат ролята да възстановят баланса между членовете му, то корпоративния егрегор много рядко мисли именно за този баланс. При него счетоводната сметка е водеща. Много малко са бизнес организациите, които се управляват от директор, управител, собственик, който да има желание, знания и умения да държи под контрол емоционалната динамиката в системата. В повечето случаи информацията до по-високите етажи на управлението стига доста, изкривена, манипулирана или изобщо не стига. Разбира се и това си има своята оправдателна причина:
- стремеж да се покаже, че служителят е перфектен и безгрешен.
- желание да прикрие собствена грешка.
- влошена комунимация между етажите.
Каквато и да е причината резултатут е винаги загуба на служители. Иначе казано загуба за корпорацията.
И пак увисва един въпрос във въздуха: Кой е по-умният в тази раздяла? И всяка от страните ще каже: АЗ!!!
