Тук ще разкажа личната си история в чест на рода си и на моя дългоочакван син, който днес навършва 3 години
Отдавна искам да напиша този разказ. Той е именно за онези жени и момичета, които искат да станат майки, а все не могат да стигнат до заветната мечта.
Бях в тази ситуация – около 7 години.
Бог беше решил да ми даде чудото да усетя какво е да бие още един пулс вътре в мен, но уви, само за кратко.
Както ми го изпрати, така и си го взе.
И се започна с ходенето по мъките още в далечната 2014 година…
Минах през какви ли не терапии, медицински, алтернативни, гладолечение, констелации и регресии. Обиколих Америка и Европа, за да сбъдна мечтата си, защото вече знаех какво е да изпиташ щастието на бременността, макар и за толкова кратко.
Но друго не знаех тогава… Аз обикалях света, а то, чудото на моите мечти, ме чакаше в задния двор. Казано буквално и преносно.
Един ден се върнах в България, за да довърша работата по дисертацията си, за да превзема най-накрая и този връх.
И така, търсейки онова “нещо”, което можеше да ме доведе по-близо до Дара на майчинството, попаднах на лекциите на една жена, които ярко ме докоснаха – емоционално и ментално.
Отидох в Крибул, едно магично място, където останах сама три дни и започнах да слушам тези лекции в you tube.
От насоките, които се даваха в тях, започнах чертая, да рисувам родословното си дърво. Звъннах на баща ми с въпроси… имах малко такива, защото знаех имената на прабабите и прадядовците си от разказите на баща ми, но в случая не питах за имената, а за историите им.
Което беше и ключовото.
Същото нещо направих и с майчиния си род.
Колкото повече научавах в тези лекции, толкова повече усещах, че там се крие сбъдването на моята мечта.
Дойде и моментът да си запиша час за лична консултация при жената, която запали огъня на родовата работа в мен.
Подредихме потомци и предци на чертежа с диаграмата с имена и дати, изведохме на бял свят и липсващите и установих колко много са децата и в майчиния, и в бащиния род, които са починали малки, и то по различни причини.
Когато разказах историята на моето раждане и ранните ми детски години, тя, историята на родовата памет на предците ми “изтичаше” през устата и сърцето ми. Така, без да осъзнавам, изплюх камъчето и сама разказах защо вече съм на 42 години, а все не успявам да се сдобия с рожба. Естествено, това не можех да го осъзная сама, защото тогава не познавах родовите закони. Шокът и осъзнаването на онзи велик момент, в който разкрихме травмата в моя род. Моята терапевтка ми разясни Първия закон за Принадлежността в рода – когато едно дете бъде изведено по една или друга причина от бащиния си род, то задължително трябва да се включи към друг егрегор, за да може да оцелее.
Кликна ми. Стана ми ясно какво ме е извело от пътеката на рода ми. Осъзнах и спрях със “сляпата” лоялност…
Терапевтката ми даде и практики от Българката народна традиция като продължение на лечението на травмата в рода ми. Ритуали, спиращи дъха и каращи сърцето ми да плаче, да бие и да си спомни… да благодари… да прости и да се пречисти чрез приемането и прошката… чрез чистото осъзнаване, за това защо се е случило всичко това назад, за да дойде и просветлението.
И да, само след три месеца бях бременна.
Това беше един от най-върховните моменти в живота ми. Защото осъзнах, че всичко е в нашите гени.
Благодарна съм на благодетелката на рода ми Аида Марковска за преображението, което сбъдна в живота ми. Благодаря й за това, че прие да стана нейна ученичка и ме научи да живея по нов начин.
Благодаря на родителите си и на рода си за силата и благословията, с която ме даряват ежедневно.
Благодаря на съпруга си, че ме изтърпя по целия този труден и трънлив път и ме обича с огромна сила…
Благодаря на сина си, че ме избра за майка!
Честити три годинки, Преслав Коцев
26.04.2024
