Родът без водачите си или за липсващата аристократична класа в България

3 ноември 2026 · @Аида Марковска

Размисъл на родовия терапевт за отрязаната глава на българския род, за неговите корени и за пътя към ново благородство

СНИМКИТЕ СА ОТ САЙТА: https://www.lostbulgaria.com/

Вместо въведение: една стара снимка

На бюрото в кабинета ми често лежат стари снимки. Довереници ги носят увити в найлончета, в кутии от бонбони, в кожени папки, останали от баща или дядо. Една от тях не мога да забравя. На нея стои мъж в тъмен костюм с бяла яка, до него жена с перлена огърлица и шапка, а пред тях три деца, облечени като за празник. Зад тях се вижда двукатна къща с балкон от ковано желязо. Правнучката им, жена около четиридесетте, седна срещу мен и каза тихо: „Аз не знам нищо за тях. Знам само, че след 1944 година къщата им е взета, дядо ми е бил в лагер, а баба ми е чистила стълбища. В семейството ни никой не говореше за това.“ После добави нещо, което ме прониза: „Цял живот се срамувам, че искам повече. Сякаш нямам право.“

Казвала съм го хиляди пъти и ще го кажа отново: родът помни. Помни дори когато хората в него мълчат. Онова, което не е изказано, слиза надолу по поколенията като подземна вода и излиза на повърхността там, където най-малко го очакваме. Понякога излиза като срам, понякога като страх от успеха, понякога като необяснима тъга по нещо, което човек никога не е имал. А всъщност го е имал. Имал го е неговият род.

Тази статия е опит да погледна с очите на родов терапевт и на българка към една рана, за която рядко се говори открито.

В днешна България няма аристократична класа. Нямаме слой от хора, които по рождение и по възпитание да носят отговорност за общото, да пазят мярката, вкуса, словото и честта, да бъдат пример, без да е нужно да го доказват всеки ден. Казвам го без носталгия по титли и гербове. Казвам го като човек, който над петнадесет години слуша историите на родове от всички краища на страната и вижда как липсата на тази прослойка се отразява на цялото тяло.

В родовото знание, което предавам на своите курсисти и което съм събирала години наред от разказите на възрастни хора, от обичаите и от старите български представи за реда на света, обществото е като добре подреден дом с четири стълба. Това са четирите класи: аристократичната, духовническата, военната и тази на трудещите се хора. Всяка от тях има своето място, своята задача и ни предава своята мъдрост. Когато един от стълбовете липсва, къщата няма да падне веднага, но се накланя силно. Всички, които живеят в нея, усещат този наклон, дори когато не могат да го видят и разберат.

В следващите страници ще разкажа какво носи всяка от четирите прослойки според родовото знание, как исторически е изчезнала българската аристокрация не веднъж, а на няколко пъти, какво ни остави това като наследство и защо смятам, че днес имаме нужда от ново благородство. Ще се опирам на исторически изследвания, които съм изброила в края, но ще говоря и от сърцето си, защото това не е само история. Това е нашият общ семеен албум.

Четирите стълба на дома: какво казва родовото знание

Старите хора в нашите села не говореха за класи и съсловия. Те казваха „нашите хора“, „големците“, „попските внуци“, „войнишкият род“, „работните хора“. В тези прости думи обаче се крие древна представа за реда, която откриваме у много народи, от Индия до Скандинавия. Френският учен Жорж Дюмезил посвети живота си на нея и доказа, че у индоевропейските народи обществото се образува като съчетание от три основни дяла: свещената върховна власт, силата на воина и плодородието на онзи, който обработва земята. Неговото откритие ми дава опора за нещо, което и българското ни родовото знание пази от векове. В българската представа обаче върховното дело е разделено на две отделни служби. Едната е светската глава, която държи мярката и реда, а другата е духовната връзка с Бога и с предците. Така стълбовете  за нас стават четири.

Аристократичната класа е главата на рода и на обществото. Нейната задача не е само да се разпорежда, а да държи мярата, да кове законите. Аристократът според родовото ни знание е човекът, който знае отговорността на своето име и на своя произход. Той е възпитан да мисли за следващите поколения, да пази земята, къщата, гробовете на дедите и честта на фамилията. Той има време и средства да се образова, да пътува, да чете, да събира книги и предмети на изкуството, да покровителства училища и църкви. Но най-важното му богатство не е имотът, а паметта. Аристократичният род знае кой е бил прадядото, какво е направил, с кого се е сродил, какъв обет е дал. Тази памет му дава гръбнак и спокойствие. Родът, който познава корените си, не се страхува от бурята.

Духовническата класа е сърцето и съвестта. Това са свещениците, монасите, книжовниците, учителите по вяра, но също и знахарките, баячките и старите жени, които знаят наричанията, билките и обредите. Според родовото знание духовникът е мостът между видимия и невидимия свят, между живите и починалите. Той помни празничните дни, той знае кога се правят задушници, кога се пали свещ и кога се мълчи, кога се молим и с кои думи. Без духовната класа обществото губи посоката си и започва да служи само на корема си. Колко пъти съм чувала в кабинета си: „Баба ми беше вярваща, но майка ми вече не знаеше нищо, а и аз не знам дори как се прекадява дома.“ Това е прекъснатата духовна нишка на българщината ни.

Военната класа е ръката и щитът. Тя пази границите, но не само външните. Пази и вътрешните граници на рода: честта, думата, обещанието. Воинът, според родово знание е човек на дълга, който е готов да даде живота си за другите. От него родът наследява смелостта, дисциплината и способността да се изправя срещу злото. В нашите песни войводата, хайдутинът и юнакът са образите на този стълб. Когато военната класа е здрава, мъжете в рода знаят как да защитават, без да нападат, а жените знаят, че са опазени. Когато е ранена тази прослойка, а в българските родове тя е ранявана жестоко във всяка война на двадесети век, мъжете стават или безсилни, или гневни, а синовете им растат без образа на бащата-закрилник.

Трудещите се са тялото и коренът. Това са орачите, овчарите, занаятчиите, търговците, майсторите строители, жените на стана и на тепавицата. Те хранят всички останали. В родовото знание този стълб не е по-нисш, макар историята често да го е поставяла най-долу. Напротив, той е основата. От трудещите се родът наследява търпението, изкуството да се оцелява, сръчността на ръцете, връзката със земята и със сезоните. Българинът е преди всичко потомък на трудещи се. Това е нашата сила и нашата гордост.

Четирите стълба не са затворени в себе си прослойки. В живия български род те се преплитат. Синът на орача ставал свещеник, внукът на свещеника ставал учител и народен будител, правнукът на учителя ставал офицер. Родовото знание не казва, че човек е затворен в класата на своето раждане. То казва нещо по-дълбоко: всяка класа носи своя мъдрост и своя дълг, а здравото общество има нужда и от четирите, за да диша и живее. Когато един човек или един род се изкачи от една класа в друга, той носи със себе си наследството на предишната. Така се ражда смисъла на цялото.

Тук искам да бъда ясна, защото думата „аристокрация“ често се разбира погрешно. Когато говоря за аристократичната класа, нямам предвид богаташите. Имам предвид онзи слой от рода и от обществото, който пази мярката, отговорността и паметта, който се грижи за общото, преди да се погрижи за себе си, като предава от поколение на поколение не само имот, а образ на достойнство. Гръцката дума αριστοκρατία (аристократия) означава власт на най-добрите, а не на най-богатите, най-силните или най-хитрите, като най-добрият е онзи, който служи.

Когато подреждаме родословно дърво в кабинета, аз винаги питам доверениците си не само кой кой е бил, а и какво дело е вършил. Тогава пред очите ни изплуват и четирите стълба. Тук е дядото свещеник, там е прадядото подофицер от Балканската война, ето я прабабата тъкачка, а ето и онзи далечен прародител, когото семейството наричало „чорбаджията“ с особена смесица от гордост и срам. И много често точно мястото на водача, на аристократичния стълб, се оказва празно, изтрито или натоварено с тежко мълчание. Защо е така, ще се опитам да разкажа в следващите части.

Първата отрязана глава: от боилите до падането на Търново

Имали сме аристокрация. Искам да го кажа високо, защото много българи днес вярват, че винаги сме били само селяни и робски народ. Това не е истина. Българската държава е родена през седми век с ясно подредена родова върхушка. До владетеля стоели кавханът и ичиргу боилата, най-приближените му съветници, пълководци и пратеници. Академик Васил Гюзелев, който е посветил на тях цяло изследване, показва, че тази система от държавни и военни служби е била своеобразна и без пряк образец в другите европейски държави. Изследователите приемат, че кавханът е бил избиран поколение след поколение от един и същ знатен род, тоест службата е била наследствена и доживотна. Около тях стояха великите и малките боили, багаините, славянските князе. Самата дума боляри, която по-късно навлиза в езика на целия православен свят, е славянизираната форма на прабългарската титла боил.

Това е нашата първа аристокрация. Тя вероятно и не е била съвършена, познавала е метежите и кървавите борби за власт, но е имала нещо, което днес ни липсва: усещане за родова приемственост на отговорността. Синът на боила е знаел чий син е и какво се очаква от него.

Има един надпис, открит при разкопки в Преслав, който винаги ме вълнува щом се присетя за него. Той е надгробен и разказва за Мостич, ичиргу боила при цар Симеон и при цар Петър. В него се казва, че на осемдесет години Мостич оставил високата си служба и цялото си имане и станал монах. Ето го в един човешки живот целият път, за който говоря: аристократът, който е служил на държавата като воин и сановник, в края на дните си се отказва от всичко и минава в духовническия стълб. Четирите прослойки не са стени, а стъпала на душата. Когато разказвам за Мостич на курсистите си, винаги настъпва тишина, защото те разпознават в него онази вътрешна зрялост, която днес толкова рядко срещаме у хората с власт.

През 1018 година византийският император Василий Втори покорява Първото българско царство. Тогава се случва първото голямо прекъсване. Част от българската знатна класа е преселена в Мала Азия и Цариград, сродява се с византийските фамилии и се разтваря в тях. Дъщерята на цар Иван Владислав, Екатерина, става византийска императрица. Родовете продължават, но вече не в своята си земя. Това е първият урок от историята, който родовият терапевт разчита много добре: когато аристократичната класа бъде откъсната от земята си, тя оцелява, но престава да храни своите корени.

Второто българско царство се ражда през 1185 година от бунта на двама боляри, братята Асен и Петър. Отново имаме аристокрация, отново имаме велики и малки боляри, деспоти и севастократори. Ние знаем имената на мнозина от тях от Бориловия синодик, онзи паметник от тринадесети век, в който Църквата възглася вечна памет за благочестивите владетели и боляри. Колко красноречиво е това за родовия поглед: аристократичната памет се пази от духовническия стълб. Главата и сърцето работят заедно. Професор Иван Божилов е проследил потомството на Асеневци чак до петнадесети век и ни е показал как тази фамилия се разклонява из целия Балкански свят.

След това идва катастрофата, османците настъпват. През 1393 година пада Търново, а през 1396 година и Видин. Средновековната българска държава изчезва, а заедно с нея и почти цялата ѝ светска водаческа върхушка. Историците ни описват различните пътища на болярите. Едни загиват в боевете или при разправите след превземането на градовете. Други бягат на север отвъд Дунав, в Русия или на юг в Света гора. Трети приемат исляма, в името на земята и положението си и се разтварят в османската управляваща класа. Четвърти за известно време остават като християнски спахии, тоест конници, които получават доходи от земя срещу военна служба на султана, но до края на шестнадесети век и този слой от българските воини почти напълно изчезва. Сред християнското население остават някои категории със специални военни задължения, например войнуците и дервенджиите, които пазят нещо от стария военен стълб, но и те постепенно губят положението си.

Патриарх Евтимий, последният духовен водач на Търново, е изпратен на заточение. Неговият ученик Григорий Цамблак описва в похвалното си слово как първенците на града са били отделени от народа и отведени. Така в един и същи час народът ни загубва едновременно главата и сърцето си.

Тук искам да спра и да погледна това събитие с очите на родов терапевт. В продължение на почти пет века българският народ живее без своя светска глава. Остават трудещите се, които оцеляват с търпението си и с трудолюбието си. Остава някъде и съвсем рехаво духовническият стълб, пазен от манастирите, от селските свещеници и от килийните училища. Остава в спомена и в песента военният стълб, който се преобразява в хайдутството. Но аристократичната класа, тази, която носи паметта за държавата, за мярката, за властта като служба, е изтръгната с корените. Петстотин години са около двадесет поколения. Двадесет поколения деца, които растат без образа на своя роден благородник, без български дворец, без българска знатна къща, пред която да се изправят с уважение. Нищо чудно, че в нашия фолклор думата „болярин“ почти изчезва, а на нейно място се появяват думите „бей“, „ага“ и „чорбаджия“, всички носещи двойнствено чувство на завист и страх.

Знам, че някои биха възразили, че съм опростила много историята. И ще имат право: историята е по-сложна от всяка схема, която бих могла да напиша. Но родовата система не мисли в цифри, а в образи. И образът, който нашият народ носи от онова време е образът на сираче, което трябва само да отгледа себе си.

Опитът да израснем отново: възрожденските първенци и държавата на равните

Но родът е жив организъм и когато изгуби свой важен орган, той се опитва да го създаде отново. Това е едно от най-утешителните неща, които съм научила в работата си. Природата на рода не търпи празнота. През осемнадесети и деветнадесети век, в епохата, която наричаме Възраждане, от дълбините на трудещия се народ започва да израства нова идея за водачество, нова глава на народа.

Това са възрожденските първенци. Богатите търговци, които карат кервани до Виена, Одеса и Цариград. Еснафските майстори абаджии и гайтанджии, които обличат половин империя. Овчарите в Котел, Жеравна и Копривщица, които стават собственици на огромни стада и на още по-големи къщи. Те не носят титли, но постепенно започват да изпълняват делото на аристократичния стълб. Строят училища и църкви, плащат на учители, изпращат синовете си да учат в Русия, Франция и Германия, купуват книги, поръчват иконостаси на най-добрите майстори от Дебърската и Тревненската школа. Васил Априлов дава средствата за Габровското училище през 1835 година. Братята Евлоги и Христо Георгиеви оставят огромно състояние, с което по-късно се построява сградата на Софийския университет. Когато вървя по калдъръма на старите възрожденски градове и гледам онези къщи с еркерите, с резбованите тавани и с градините, пълни с чимшир и рози, аз виждам опита на един народ да си върне достойнството на своето царство и господарство.

Професор Николай Генчев, един от най-тънките познавачи на нашето минало, проследява в своите очерци социалните и душевни образи в българската история: средновековния аристократ, селянина, еснафа, буржоата, интелигента, пролетария. Когато четем неговите страници, виждаме колко трудно и колко бързо нашето общество е трябвало да премине през пътя, който други народи извървяват за векове. Възрожденският първенец все още носи в себе си селянина, от когото е произлязъл. Той е горд, но несигурен, дарява щедро, но се страхува да не загуби, иска синът му да бъде учен човек, но не винаги знае как изглежда образованието.

И тук идва раната, която продължава да кърви до днес. Част от тези първенци са и чорбаджиите, хората, които стоят между народа и османската власт, събират данъците, водят общината и често пазят реда, който ги е издигнал. В революционната поезия и публицистика, особено у Христо Ботев, чорбаджията става символ на предателството, на алчността и на страха. Ботев има своите основания и аз няма да ги оспорвам. Но като родов терапевт виждам и друго. Ние сме научили, още преди да имаме държава, че онзи, който се е издигнал над другите е заподозрян, че богатството е белег за продажност и че отговорността за общото, когато е съчетана с имот и влияние, вероятно е лицемерие. Този образ влиза в народната душа и остава там като родово послание: не се издигай, защото ще те намразят.

Колко пъти съм чувала това в кабинета си, под различни форми. „Майка ми все казваше да не се изтъквам.“ „Баща ми се срамуваше, че дядо е бил кмет при царя.“ „Не искам да ставам богат, защото богатите са лоши хора.“ Това не са просто лични убеждения. Това е гласът на рода, който помни, че на неговия връх винаги е имало някой, когото трябва да подозираш.

След Освобождението през 1878 година България прави смел и в много отношения прекрасен избор. Търновската конституция, приета през 1879 година от Учредителното събрание във Велико Търново е една от най-свободните конституции на своето време. Тя е изградена по образеца на белгийската и обявява равенство на всички граждани пред закона. В нея няма място за благороднически титли и съсловни привилегии. Когато консервативните депутати предлагат горна камара, нещо като сенат на най-заслужилите и най-опитните, либералното мнозинство отхвърля предложението. Младата държава избира да бъде държава на равните.

Разбирам и се вълнувам от този избор. Народ, който е живял пет века под чужди господари, не иска нови господари, дори и свои. Големите турски имения преминават в ръцете на селяните и България се превръща в страна на дребни собственици, в която почти всеки има своята нива, своето лозе и своята къща. Това е голямо благо и аз се прекланям пред него. Но в него има и тиха загуба. Държава, която казва „тук всички сме равни“, понякога забравя, че равенството пред закона не означава еднаквост на отговорността. На върха на новата държава застава чужда династия, първо Батенберг, после Сакскобургготски, а около нея се оформя нова върхушка от офицери, юристи, банкери, министри и учени, повечето от тях деца и внуци на възрожденски първенци. Това е нашата нова, крехка и неназована аристокрация. Тя е вносна, защото е нямало как да се намери дори капчица от автентичната царска българска кръв, уви.

Тя не носи титли и не би се нарекла аристокрация. Но тя строи. В първите шестдесет години след Освобождението тези хора създават университет, Народен театър, Академия на науките, военно училище, банки, фабрики, болници, читалища във всяко по-голямо село. Те пишат учебници, превеждат европейската книжнина, построяват София като европейска столица. Техните къщи са пълни с книги, музикални инструменти и картини на български художници. Техните дъщери учат в американския колеж в Симеоново и във френските девически училища, а синовете им в Мюнхен, Виена и Париж. Те знаят кои са били прадедите им и посрещат гости с бяла покривка, сребро и онзи особен такт, който се предава не с думи, а с примера на всеки ден.

Ако историята ни беше оставила спокойни още едно или две поколения, вярвам, че от този слой щеше да израсне истинска българска аристокрация на духа и на отговорността. Но историята не ни остави и този шанс.

Втората отрязана глава: войните, Народният съд и „бившите хора“

Първият удар идва на бойното поле. Между 1912 и 1918 година България води три войни, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. В тях загиват десетки хиляди мъже, а сред първите падат младите офицери, възпитаниците на Военното училище, синовете на учители, свещеници и възрожденски търговци, които водят войниците си в атака. Военният стълб на нашето общество е посечен в младостта си. В родословните дървета, които подреждаме с доверениците, почти винаги има един или двама млади мъже с година на смъртта 1912, 1913, 1916 или 1918, без деца, без потомство, със снимка в униформа, която някоя прабаба е пазила до смъртта си. Те са незадравяващатарана на рода. Те не са станали бащи, но имената им носят днес внуците на техните братя.

Но истинското посичане на главата идва след 9 септември 1944 година. Тук ще опитам да говоря внимателно, защото това е най-близката и най-болезнената рана, която в много семейства все още не е изплакана.

През декември 1944 година новата власт създава така наречения Народен съд. Той действа от края на 1944 до пролетта на 1945 година, в нарушение на действащата тогава Търновска конституция. На 1 февруари 1945 година Първият състав произнася присъдите си без право на обжалване: смърт за тримата регенти, за осем царски съветници, за двадесет и двама бивши министри и за шестдесет и седем народни представители. През нощта на 1 срещу 2 февруари присъдите са изпълнени. Сред разстреляните са князът Кирил Преславски, професор Богдан Филов, генерали, видни юристи, журналисти и общественици. Присъдите са обявени пред многохиляден митинг като урок и предупреждение към целия народ. По данните на самата обвинителна власт от лятото на 1945 година смъртните присъди надхвърлят две и половина хиляди, а към тях трябва да прибавим и хилядите хора, убити без всякакъв съд в първите месеци след преврата. В деня 1 февруари днес България почита жертвите на комунистическия режим, а през 1996 година Върховният съд отмени присъдите на онзи първи състав. Но присъдата над рода не може да бъде отменена с решение на съда.

Помислете за миг какво означава това. Почти цялата управляваща, военна, стопанска и голяма част от духовната върхушка на една малка страна е избита, затворена или прогонена в рамките на няколко месеца. Историята познава такива разправи, но рядко толкова пълни и толкова бързи. Онова, което Генчев би нарекъл слоят на буржоата и интелигента, онова, което аз наричам крехката ни неназована аристокрация, е посечено на корен.

След това идва дългото и методично изкореняване. През 1946 година монархията е премахната. През 1947 година е приета новата конституция, а на 24 декември същата година Великото народно събрание приема закон за национализация на частните индустриални и минни предприятия, в който поименно са изброени повече от шест хиляди предприятия. Два дни по-късно са национализирани и търговските банки. Следват кооперирането на земята, отнемането на градските жилища, изселванията на неудобни семейства от столицата в далечни села, лагерите в Белене, Ловеч и Скравена. Духовническият стълб също е ударен: през 1948 година следва нов процес, наричан втори Народен съд, насочен срещу Църквата и духовенството, а много свещеници отиват в затвора или са принудени да мълчат.

В езика на онова време се появява един израз, който и днес изговарям с болка пред курсистите си, защото в него е цялата истина: „бивши хора“. Така наричаха бившите индустриалци, адвокати, офицери, свещеници, търговци, които оцеляваха без права в собствената си страна, сякаш човек може да престане да бъде човек, защото е имал къща, образование или военен чин. А децата им бяха „с лоша биография“ и „врагове на народа“. Те не можеха да учат в университета, който техните дядовци бяха строили. Работеха като общи работници, като чистачки, като пазачи, а най-способните от тях емигрираха при първата възможност.

В кабинета си съм срещала потомци на тези хора стотици пъти. Те носят нещо особено, което разпознавам още от първата среща: изтънченост с неизвестен произход и срам без ясна причина. Една жена ми разказа как баба ѝ заровила сребърните прибори в двора и никога не ги изровила, защото се страхувала. Един мъж ми каза, че баща му изгорил дипломата на дядо си от Сорбоната. Друга довереница си спомняше, че у тях никога не се говорело за прадядо ѝ, който бил царски генерал, а когато като дете намерила снимката му, майка ѝ я грабнала от ръцете ѝ и я скъсала. Това са жестове на оцеляване. Хората са се опитвали да опазят децата си, като изтрият миналото. Но родът не може да бъде изтрит. Изтритото се връща като неспокойство, като чувство за несправедливост, което човек не може да обясни, като копнеж по красота, ред и достойнство, които сякаш принадлежат на някой друг.

На мястото на посечената глава се настанява нова върхушка. Новата, напълно фалшива „аристокрация“ се закичва с титлата „активен борец“. Черногорецът Милован Джилас, който сам е бил един от водачите на комунистическа Югославия, още през 1957 година я описва в книгата си „Новата класа“. Това е номенклатурата, хората, които получават привилегии не заради дълга, който изпълняват, а заради верността си към партията. Те живеят в отнетите къщи, ползват специални магазини, болници и почивни станции, изпращат децата си в елитни училища и в чужбина. Те имат властта и благата на аристокрацията, но нямат нейния дълг, нейната памет и нейната мярка. Моето поколение растеше с тази двойственост: учехме, че всички са равни, а виждахме, че някои са по-равни от другите.

Това е може би най-тежкото родово послание, което получихме от двадесети век. Научихме, че онези, които са горе, не са горе, защото са най-добрите. Научихме, че благородството може да бъде разстреляно на площада, а мястото му може да бъде заето от всеки, който умее да се приспособява. Научихме, че е по-безопасно да не помниш. 🙁

Тялото без глава: какво виждам в кабинета днес

През 1989 година стените падат и много от нас вярваха, че сега ще започне възкресението. В началото на деветдесетте години беше приет закон за възстановяване на собствеността върху одържавените имоти. Наследниците на „бившите хора“ получиха обратно къщи, ниви, понякога цели сгради. Но се оказа, че имотът може да бъде върнат, а паметта, възпитанието и достойнството не могат да бъдат върнати с документ за собственост. Много от върнатите къщи бяха продадени още първата година. Хората не знаеха какво да правят с тях, защото между дядото строител и внука наследник бяха минали четиридесет и пет години и две поколения, израснали без онова, което е правело тези къщи живи.

На мястото на празния връх в годините на прехода се изкачи нова върхушка. Част от нея бяха децата на номенклатурата, които превърнаха властта на родителите си в собственост. Друга част бяха хора от силови групировки, които с бейзболна бухалка и кожено яке, с тежки златни вериги и с тъмни скъпи коли показаха на цяло едно поколение какво значи да успееш в България. Помня как децата във входа ни си играеха на „мутри“ така, както ние някога сме си играехме на индианци и „ковбойци“. Това не е дребна подробност, а образът на силния, който един народ поставя пред очите на своите деца. И този образ беше образ без дълг, без мярка и без памет.

Искам да бъда справедлива. През тези тридесет и пет години в България израснаха и много достойни хора: учени, лекари, предприемачи, учители, творци, които градят с честен труд и носят отговорност. Те съществуват и аз ги срещам. Но те са разпилени, не са слой, не са общност с обща памет и общ кодекс на поведение. Всеки от тях е сам срещу течението. А една аристократична класа е нещо повече от сбор отделни добри хора. Тя е среда, в която доброто е норма, а не подвиг.

Ето какво виждам в кабинета си, когато родът няма глава.

Виждам срам от успеха. Довереници, които са постигнали много, ми казват, че се чувстват като самозванци и че всеки момент очакват някой да ги разобличи. Когато подредим родословното им дърво, почти винаги откриваме или „бивши хора“, или чорбаджия, за когото семейството е мълчало. Родът им казва: внимавай, който е горе, бива свален.

Виждам недоверие към всеки авторитет. „Кой е той, че да ме учи?“ е може би най-българското изречение, което познавам. Учителят, лекарят, свещеникът, бащата вече не са приети като носители на мъдрост. В училищата учителите са унижавани от родители и ученици, в семействата бащите нямат думата, в обществото всяко мнение е равно на всяко друго. Това не е свобода, а сиротност. Когато никой не стои по-високо от нас по мъдрост и по достойнство, ние нямаме към кого да израснем.

Виждам загуба на мярката. Онова, което аристократичната среда предава мълчаливо, е усещането кое е прилично и кое не, кое е красиво и кое е крещящо, кога се говори и кога се мълчи. Без тази среда вкусът ни се лута между селската скромност на прабабите и показния блясък на новобогаташите. Сватбите ни стават все по-скъпи и все по-празни, домовете ни все по-пълни с вещи и все по-бедни на смисъл. Децата растат силно гримирани, силно облечени, силно показани, но с усещане за празнота отвътре.

Виждам родителя, който се е отказал да бъде родител. Това е тема, към която се връщам непрекъснато, защото е в сърцето на моята работа. Майки и бащи, които се страхуват да кажат „не“, защото не искат детето им да преживее тяхната строгост или тяхното унижение. Аристократичното възпитание, каквото го познаваме от спомените на старите фамилии, е възпитание с рамка: с часове за хранене, с маса, на която се сяда заедно, с уважение към възрастните, с думата „дълг“, която се произнася без насмешка. Тази рамка не е жестокост, а гръбнак. Днешните деца растат без гръбнак не защото са слаби, а защото никой не им го е дал.

Виждам и бягство. Стотици хиляди млади българи напуснаха страната през последните десетилетия. Сред тях са най-образованите, най-смелите, най-способните. Като родов терапевт не мога да не забележа, че това е повторение на старата рана. Отново най-добрите заминават, главата се отделя от тялото, а родът оцелява, но извън своята земя.

И виждам копнеж. През 2001 година бившият цар Симеон Втори, който напусна страната като дете през 1946 година, се върна и стана министър-председател. Няма да оценявам неговото управление, това не е моята задача. Но ще кажа какво видях тогава в очите на много хора: надежда, че главата се е върнала. Тази надежда беше много повече за образа, отколкото за политиката. Народът копнееше за някой, който да стои над дребните борби, да говори с мярка и да носи история зад гърба си. Този копнеж е жив и до днес. Той се проявява, когато гледаме с умиление старите снимки на софийски семейства отпреди войната, когато купуваме на битака сребърни лъжички с чужди монограми, когато гледаме филми за английски имения и въздишаме. Ние копнеем не за титлите, а за реда, за красотата и за отговорността, които сме изгубили.

Защо ни е нужно ново благородство

Често ме питат дали не идеализирам миналото, дали не искам да върнем гербовете, имотите и привилегиите на неколцина избрани. Отговорът ми е ясен: НЕ! Не вярвам в аристокрация по кръв, която стои над другите и ги гледа отвисоко. Такава аристокрация е болна и историята на много народи показва колко скъпо струва тя. Вярвам в аристокрация по дълг, която стои пред другите и ги води, като първа поема тежестта. Старата мъдрост казва, че благородството не дава права, а задължава.

Когато казвам, че България има нужда от аристократична класа, имам предвид точно това: слой от хора и родове, които съзнателно поемат делото на водачеството. Ето как го виждам с очите на родовото знание.

Аристократът помни. Първото нещо, което прави един благороден род, е да пази паметта си. Не е нужно да имаш прадядо княз, за да имаш родословие. Нужно е да знаеш кои са били твоите хора, какво са работили, какво са преживели, какво са обещали и какво не са успели да довършат. В работата си виждам всеки ден как човек, който подреди родословието си и изговори имената на своите предци, се изправя буквално пред очите ми. Раменете му се отпускат, гласът му става по-дълбок, погледът му по-спокоен. Паметта дава гръбнак. Ако всеки български род започне да пази своята история, ние ще сме направили първата крачка към новото благородство.

Аристократът служи. Във всяка истинска аристокрация, която познава историята, правото на привилегия е било заплатено с готовност за служба: на бойното поле, в съвета, в храма, в училището. Нашите възрожденски дарители разбираха това. Те не строяха училища, за да изпишат името си на стената, а защото чувстваха, че богатството им е дадено назаем от общността и от Бога. Днес имаме нужда от хора, които отново да разберат, че онова, което са постигнали, ги задължава. Лекарят, който работи с достойнство и не взима подкуп. Предприемачът, който плаща честно на хората си и дарява на читалището в родното си село. Учителят, който остава, макар да може да замине. Те са зародишът на новата ни аристокрация.

Аристократът пази мяра. Той знае кога да говори и кога да мълчи, как да облече и даде смисъл на празника и как да облече и даде смисъл на делника, как да посрещне гост и как да изпрати починал. Мярката не е сухо правило, а усещане за хармония, което се предава в домашната среда от поколение на поколение. Ако искаме да я върнем, трябва да започнем от трапезата. Масата, на която семейството сяда заедно, с бяла покривка в неделя, без телефони, с молитва или поне с благодарност, с разговор между дядото и внука, е първата школа на благородството. Това не струва пари, а време и воля.

Аристократът възпитава с рамка. Той не се срамува да каже на детето си „не“, защото знае, че рамката е израз на любов. В аристократичните фамилии децата растяха с ясно усещане за своето място в рода: знаеха, че са наследници, но знаеха и че трябва да заслужат наследството. Днешните родители могат да върнат това усещане, без да стават сурови. Нужно е само да повярват, че имат право да бъдат родители, а не приятели на своите деца.

Аристократът носи словото. Не случайно всички стари аристократични среди са пазили езика си чист и богат. Когато слушам днешната обществена реч, изпълнена с груби думи, с чуждици и с крясъци, разбирам колко сме загубили. Благородният човек говори така, че да не унижи никого, дори когато е несъгласен. Ако искаме ново благородство, трябва да върнем красотата на българската реч.

И най-важното: аристократът не остава сам. Родовото знание учи, че главата има смисъл само ако е свързана с тялото. Новото благородство не може да бъде затворен кръг, който презира трудещите се. Напротив, то трябва да израсне от тях, както възрожденските първенци израснаха от овчарите и абаджиите. Ето защо, когато говоря за нужда от аристократична класа, говоря всъщност за възстановяване на всичките четири стълба. Духовническият стълб трябва да си върне гласа, не само в храма, а във всеки дом, където се пали кандило и се помнят починалите. Военният стълб трябва да си върне честта, като стане отново служба, а не насилие. Стълбът на трудещите се трябва да си върне достойнството, като никой вече не нарича ръчния труд нещо долно. И тогава главата ще има на какво да стъпи.

В родовата работа има едно наблюдение, което съм проверявала многократно. Едно поколение натрупва, второто образова, а третото облагородява. Дядото, който е градил с ръцете си, бащата, който е учил, а след тях внукът, който вече може да мисли за другите. Ако нашата история не беше прекъсвала тази верига отново и отново, ние отдавна щяхме да имаме своя аристокрация. Добрата новина е, че веригата може да започне отново във всеки род, във всяко семейство, още днес. Тя не изисква указ, конституция или титла. Изисква някой, който да реши, че с него започва нещо ново.

Представям си България след три поколения, в която във всеки град има няколко родове, известни не с богатството си, а с достойнството си. Родове, чиито деца се връщат след обучението си в чужбина, за да служат тук. Родове, които поддържат читалище, дават стипендия, пазят старата къща и я отварят за хората. Родове, в които дядото разказва на внука за своя дядо и внукът слуша. Това е България, в която бих искала да живеят нашите внуци. Вярвам, че тя е възможна.

Вместо заключение: да върнем главата на рода

Нека се върна към онази стара снимка, с която започнах. Към мъжа с бялата яка, жената с перлите и трите деца пред къщата с балкон от ковано желязо. Когато правнучката им си тръгна от кабинета ми, тя носеше със себе си не само знанията от родословното си дърво. Тя носеше разрешение да бъде продължение на онези хора, а не тяхна изтрита следа. Няколко месеца по-късно ми писа, че е намерила гроба на прадядо си, почистила го е, запалила е свещ и за първи път в живота си е казала на глас: „Аз съм от вашия род и не се срамувам.“

Това е мястото, от което започва всяко ново благородство. Не от закона, не от държавата, не от титлата, а от тихото решение на един човек да поеме паметта и отговорността на своя род.

Българският народ е бил обезглавяван неведнъж. Губил е своите боили през единадесети век, своите боляри през четиринадесети, своите първенци, офицери и учени през двадесети. И всеки път е намирал сили да израсне отново от корена на трудещите се, от вярата на своите духовници и от смелостта на своите воини. Затова вярвам, че и този път ще израсне. Но вече не можем да чакаме историята да го направи вместо нас. Трябва да го направим съзнателно, всеки в своя род.

Ако тази статия накара поне един човек да извади старите снимки от кутията, да попита баба си коя е жената с перлите, да застане пред гроба на прадядо си с наведена глава или да реши, че от него нататък в рода ще се помни, ще се служи и ще се пази мярката, значи не съм я писала напразно. Защото аристокрацията, за която копнеем, не е изчезнала завинаги. Тя спи в нашите родове и чака да бъде събудена.

Аида Марковска
„Родова приказка“ ЕООД
Българска асоциация по родова терапия www.bgrod.bg

Литература и материали

Представата за четирите класи в статията се основава на българското родово знание, събирано от устни разкази, обичаи и родословна работа с довереници. Тя е съпоставена с научната теория на Жорж Дюмезил за трите дяла в индоевропейското общество. Историческите твърдения се опират на изданията по-долу.

Родово знание и сравнителна митология

1. Дюмезил, Жорж. Mitra-Varuna. Опит върху две индоевропейски представи за върховната власт (първо издание 1940). Критическо издание на английски, ред. Стюарт Елдън: HAU Books, 2024.
2. Дюмезил, Жорж. Mythe et épopée (Мит и епос), т. 1 до 3. Париж: Gallimard, 1968 до 1973.
3. Хаджийски, Иван. Бит и душевност на нашия народ, т. 1 и 2. София: Български писател, 1974.
4. Генчев, Николай. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. София, 1987 (ново издание 2011). Описание

Средновековна България

5. Гюзелев, Васил. Кавханите и ичиргу боилите на Българското ханство-царство (VII до XI в.). Фондация „Българско историческо наследство“, 2007.
6. Попов, Тервел. Връзката между титлите на висши сановници в Българското царство и Дунавските княжества. История, кн. 4, 2016.
7. Бешевлиев, Веселин. Първобългарски надписи. София: БАН, 1979 (второ издание 1992). Надгробният надпис на ичиргу боила Мостич.
8. Божилов, Иван; Гюзелев, Васил. История на средновековна България VII до XIV век. София: Анубис, 1999.
9. Божилов, Иван. Фамилията на Асеневци (1186 до 1460). Генеалогия и просопография. София: БАН, 1985.
10. Божилов, Иван; Тотоманова, Анна-Мария; Билярски, Иван. Борилов синодик. Издание и превод. София, 2010.
11. Григорий Цамблак. Похвално слово за Евтимий. В: Стара българска литература, т. 4: Житиеписни творби. София: Български писател, 1986.
12. Падането на Търново и Видин и последиците от османското завоевание: учебни материали на Софийския университет.
13. Йорданов, Кръстьо. Най-важните категории християнско население с военнопомощни или полицейско-охранителни задължения и тяхното място в социалната структура на османското общество (XV до първите десетилетия на XVII в.). Институт за исторически изследвания, БАН, 2022.

Възраждане и Освобождение

14. Стоянов, Иван. История на Българското възраждане. Велико Търново: Слово, 1999.
15. Генчев, Николай. Българско възраждане. София: Изток-Запад, 2010.
16. Генчев, Николай. Българската възрожденска интелигенция. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991.
17. Ботев, Христо. Публицистика (в т.ч. „Народът вчера, днес и утре“, 1871). Всяко пълно издание на събраните съчинения.
18. Конституция на Българското княжество (Търновска конституция), приета на 16 април 1879 г. Фототипно издание на Народното събрание, 2019.
19. Пенчев, Пенчо. Към конституционната структура на българската държава. Апология за Търновската конституция. Бизнес и право, УНСС.
20. Изработването на Търновската конституция: учебни материали на Софийския университет.

Двадесети век и днешният ден

21. Семерджиев, Петър. Народният съд в България 1944 до 1945. Комунистически геноцид. София: Македония прес, 1997.
22. Иванов, М.; Лефтеров, Ж.; Гюдуров, Д.; Методиев, М. и др. (ред.). Народният съд в България (1944 до 1945). Герои и антигерои, т. 1. София: Фабер, 2026.
23. Тодоров, Марио. Опит за историко-правен анализ на дейността на VI състав на тъй наречения Народен съд през март 1945 година. История, кн. 2, 2023.
24. Пенков, Цветомир. „Народен съд“ 1944 до 1945 и „втори Народен съд“ 1948: репресиите над Църквата и отношенията между нея и държавата при комунистическия режим. Forum Theologicum Sardicense, 2/2025.
25. Народният съд в България: присъдите от 1 февруари 1945 г.
26. Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България. Режимът и обществото. София: Сиела, 2009.
27. Христов, Христо. Секретното дело за лагерите. София: Сиела, 2009.
28. Джилас, Милован. Новата класа. Анализ на комунистическата система (първо издание 1957).
29. Закон за национализация на частните индустриални и минни предприятия, приет на 24 декември 1947 г.
30. Конституция на Народна република България, ДВ, бр. 284 от 6 декември 1947 г.
31. Закон за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, ДВ, бр. 15 от 1992 г.
32. Денят за почит към жертвите на комунистическия режим, 1 февруари.